Насекомото направи кратка пауза, за да се съвземе след преживяното вълнение, и тогава посегна с пипало към един от звънящите телефони.

Една метална ръка го възпря.

– Извинете – каза собственикът на металната ръка с глас, който би накарал някое по-чувствително насекомо да се облее в сълзи. Но това насекомо не бе от тях, а и не понасяше роботи.

– Да, сър – тросна се то, – мога ли да ви помогна?

– Съмнявам се – каза Марвин.

– Ами в такъв случай бъдете така добър… – вече шест телефона звъняха едновременно, милион неща очакваха насекомото да се захване с тях.

– Никой не може да ми помогне – занарежда Марвин.

– Да, сър, но…

– Не че някой се е опитвал, разбира се.

Възпиращата метална ръка се отпусна вяло надолу. Главата му леко увисна.

– О, така ли – каза насекомото язвително.

– Какво ще спечелиш, ако помогнеш на един робот слуга, нали така?

– Съжалявам, сър, ако…

– Искам да кажа, каква е ползата да бъдеш учтив или услужлив, ако роботът не е програмиран да бъде признателен?

– А вие не сте ли? – попита насекомото, което все не успяваше да се измъкне от този разговор.

– Досега не ми се е удавало случай да проверя – поясни Марвин.

– Слушай какво, нещастна купчина долнопробен метал…

– Няма ли да ме попитате какво желая?

Известно време насекомото нищо не каза. Дългото му тънко езиче се стрелна навън, облиза очите си и отново се скри.

– А има ли смисъл? – попита то.

– А кое има смисъл? – контрира го Марвин незабавно.

– Ка-кво же-ла-е-те?

– Търся един човек.

– Кой е той? – изсъска насекомото.

– Зейфод Бийблброкс – каза Марвин, – ето го там.

Насекомото се разтреперя от гняв. Чак не можеше да говори.

– Тогава защо идвате при мене? – изписка то.

– Просто исках да си поговоря с някого – отговори Марвин.

– Какво?

– Тъжно е, нали?

Скърцайки със зъбчатките, Марвин се обърна и отдалечи. Настигна Зейфод близо до асансьорите Зейфод се завъртя от изненада.

– Хей… Марвин? – каза той. – Марвин! Как се озова тука?

Марвин бе принуден да каже нещо, което никак не му се нравеше.

– Не знам – отвърна той.

– Но…

– В един момент си седя в твоя кораб и се чувствувам много потиснат, а в следващия момент съм застанал тука и се чувствувам съвсем депресиран. Невероятностното поле, предполагам.

– Да – каза Зейфод, – предполагам, че прадядо ми те е изпратил, за да ми правиш компания.

Страшно ти благодаря, прадядо, каза си той скришом.

– Е, как си иначе? – продължи на глас.

– А, добре – отговори Марвин, – ако смяташ, че е много приятно да си на моето място. Лично аз не смятам.

– Да, да – каза Зейфод, докато вратите на асансьора се отваряха.

– Здравейте – каза асансьорът нежно, – аз съм вашият асансьор и съм готов да ви превозя до избрания от вас етаж. Конструиран съм от Сириуската кибернетична корпорация и за мен е удоволствие да отведа вас, посетителите на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ до неговите служби и канцеларии. Ако останете доволни от пътуването, а то ще бъде бързо и приятно, ви препоръчвам да опитате и другите ни асансьори, инсталирани наскоро в сградите на Галактическия данъчен отдел, компанията за детски храни „Буубилуу“ и Сириуската държавна психиатрична клиника, където много бивши служители на Сириуската кибернетична корпорация с нетърпение очакват вашето
посещение, съчувствие и веселите ви разкази за външния свят.

– Добре – каза Зейфод, влизайки вътре, – освен да приказваш, какво друго можеш да правиш?

– Мога да вървя нагоре – отвърна асансьорът – или надолу.

– Чудесно – каза Зейфод, – ние сме нагоре.

– А може и надолу – напомни му асансьорът.

– Да, добре. Нагоре, ако обичаш.

За миг настъпи тишина.

– И надолу е хубаво – предложи асансьорът многообещаващо.

– О, така ли?

– Прекрасно е.

– Чудесно – каза Зейфод. – А сега би ли ни закарал горе?

– Мога ли да ви помоля – попита асансьорът с най-сладкия си и убедителен глас – още веднъж да си помислите за възможностите, които пътуването надолу ви предлага?

Зейфод удари едната си глава във вътрешната стена на кабината. Това е вече много, помисли си той, това минава всякакви граници. Никого не бе молил да го пратят тука. Ако сега някой го попиташе къде би желал да бъде в този момент, вероятно щеше да му отговори, че би желал да лежи на плажа, заобиколен най-малко от петдесет красиви жени, а един малък екип от експерти да разработва нови начини те да бъдат мили с него – такъв беше стандартният му отговор. Към него вероятно щеше да прибави нещо прочувствено по въпроса за храната.

Имаше едно нещо, което никак не му се щеше да прави, и то бе да тича след човека, който управлява Вселената; онзи просто си вършеше работата и ако питаха Зейфод, спокойно можеше да продължи да си я върши, защото ако не той, щеше да бъде някой друг. А пък най-малко имаше желание да стърчи тука и да спори с един асансьор.

– А какви са тези възможности? – попита той изнурено.

– Амии – гласът се проточи като струйка мед по филия, – например сутерена, архивите и личните досиета. отоплителната инсталация… ъъъ … Няма нещо кой знае колко интересно – продължи той след кратка пауза, – но това все пак са алтернативи.

– Кълна се в Заркуон – промълви Зейфод, – не съм се молил за асансьор екзистенциалист.

Заудря с юмруци по стената.

– Какво му става на това нещо? – избълва той.

– Не ще да тръгне нагоре – поясни Марвин с прости думи. – Мисля, че го е страх от високото.

– Страх ли? – извика Зейфод. – От какво? От високото? Асансьор да се страхува от високото?

– Не – каза асансьорът с плачевен глас, – от бъдещето…

– От БЪДЕЩЕТО? – възкликна Зейфод. – Какво иска този нещастник, пенсионно осигуряване ли?

В този момент във фоайето зад тях настана суматоха. А от стените около тях се разнесе шумът на внезапно раздвижили се механизми.

– Ние сме способни да прозрем в бъдещето – прошепна асансьорът с нещо подобно на ужас в гласа, – това е заложено в програмите ни.

Зейфод погледна навън – около асансьорите се бе струпала възбудена тълпа: сочеха към нещо и крещяха. Всички асансьори в сградата слизаха надолу, и то с голяма скорост. Шмугна се бързо вътре.

– Марвин – каза той, – накарай някак този асансьор да тръгне нагоре, ако обичаш. Трябва да стигна до Зарниууп.

– Защо? – попита Марвин тъжно.

– Не знам – отвърна Зейфод, – но като го намеря, горко му, ако няма някаква много важна причина аз да искам да го видя.

Съвременните асансьори са странни и сложни създания. Древните електрически бракми с капацитет „максимум до осем души“ приличат на произведените от Сириуската кибернетична корпорация Щастливи вертикално превозващи средства толкова, колкото кесийка с ядки асорти прилича на цялото западно  крило на Сириуската държавна психиатрична клиника. Това е така, защото тяхната дейност се основава на един интересен принцип, наречен „дефокусирана темпорална перцепция“. С други думи, те са способни да прозрат съвсем мъгляво в близкото бъдеще, което прави възможно асансьорът да бъде точно на този етаж, на който се намираш ти, и то преди още да си го повикал. По този начин отпада необходимостта да водиш досадни разговори,
да се разкисваш и да завързваш случайни запознанства, все неща, които по-рано хората бяха принудени да правят, докато чакаха асансьора. И както можеше да се очаква, много асансьори с вградени интелектуални и пророчески способности развиха тежки психози в резултат на безкрайното безсмислено движение нагоре-надолу, нагоре-надолу, известно време правиха опити да се движат и встрани, с което искаха да изразят нещо като екзистенциален протест, след това предявиха претенции да участвуват при вземането на решения и накрая се намусиха и започнаха все по-често да се заседяват в сутерена. Ако останалият без средства стопаджия попадне тези дни на коя да е планета от Сириуската звездна система, би могъл лесно да се замогне, като стане душеприказчик на невротизирани асансьори.

На петнадесетия етаж вратите на асансьора рязко се отвориха.

– Петнайсети – каза асансьорът – и не забравяйте, че го правя само защото вашият робот ми харесва.

Зейфод и Марвин побързаха да се измъкнат от асансьора, който
веднага затвори вратите си и се спусна надолу с максималната скорост, на която бе способен. Зейфод се огледа тревожно. Коридорът беше пуст и тих. По нищо не личеше къде се намира кабинетът на Зарниууп. Всички врати бяха затворени и по тях нямаше никакви табелки.